Пише ми се. А нямам думи, нямам мисли, очите ми са сухи. Душата ми ще се пръсне от празнота, остра задушаваща. Като бойно поле в което е останала само пепелта от изгорените мечти, думи, чувства. Говори ми се. А няма с кого. Кога всички станаха толкова заети? Преди аз бях заетата нямах време за никого. Всеи мълчи и само погледите им подзказват колко много имат да кажат. Тъкмо да проговорят и ха..думата тръгва навътре, спотайва се там където всичко се събира и чака един ден да се излее заедно с цялата мъка насъбрана през мълчливите дни. Плаче ми се. А нямам смелост. Защото осъзнах, че и за това смелост трябва. Тъмо тръгна на някъде, тъкмо пътя ми се осветлява и прассс..пада отново черна стена пред мене. Няма никой, не чувам нищо. Кой слага крак на врата ми , че да не повдигна глава,кой ?! Аз ли..

Срещам хора , а бягам от всеки. Страхлива като куче аз ли съм тази?? Аз ли се спотайвам там из сенките? Аз ли тръгвам назад когато видя широкия път?? Не съм аз тази!
Такава ме направиха..