В очакване

Излязох от работа и тръгнах направо към плажа. Беше към 3 следобяд и бриза подухваше леко. Прилива беше нисък , но морето пак блъскаше със страшна сила сърфистите събрали се в необичайния за тях час. Събаряше и въртеше здравите телата без жал сякаш погребваше ги живи. Целия този спектакъл  продължи около 20 минути, но не това привлече вниманието ми. На самия бряг с лапи потънали дълбоко в мокрия пясък стоеше едно куче и лаеше озъбено морето. Без съмнение във водата се намираше стопанина му а морето беше толкова ожесточено , че сигурна съм лая означаваше повик. Животното усещаше опасност. Прилива се покачи още а стопанина на кучето не се появяваше. След всяка огромна вълна кучето навлизаше все по-навътре и викаше другаря си. Всеки път щом из водата излезеше някой кучето тичаше доволно към него , но се връщаше отчаяно на поста си без да отдели очи от водата. Приближих го леко и погалих мократа главица, но в нито един момент верния страж не обърна очи да ме погледне. Останах до него известно време наблюдавайки лоялноста на животното. Почувствах любопитство и яд, двамата наблюдавахме водата а човека не се появи от никъде. Защо не излиза, се питахме? Бяха изминали четири часа, тъмнината над морето покриваше и прикриваше всяка форма. Останали бяха само двама във водата и кучето забило крака в брега като каменен стълб следейки всяко движение. Тръгнах си без да разбера кой бе заслужил толкова любов.