Там..

Влажна топлина. Като през Май или края на Август. Не помня добре дали беше пролет или пристигаща есен. Помня само усещанията, миризмите, затварям очи отново и почти съм готова да повдигна ръка и да изтрия капките по лицето си.
Зелено е. Сочно зелено и мирише на мокро. На избуял мъх, кафеникав със тъмнозелени връхчета. Седя на дървения чин и дишам, дишам и издишам спокойствие. Почти докосвам мокрите листа на Акацията, водата се стича по същите тези огромни зелени листа и мокри белите цветове, едри и упояващи с мириса си.
Подпряла съм ръце на перваза а люспите стара бяла боя оставят следи по дланите ми.Дъжда пада все така обилно а е късно и няма никой.Чувам гласове в далечината и обръщам глава , очите ми не виждат никого само мириса на стара хартия, химични пособия и съставки ме опива. Формалдехид и стъклени епруветки, кабинета по Химия.Тогава беше класната ни стая. Незнам на колко години съм, само знам че косата ми е дълга и златистокафява. Като амбър.Като кората на Акацията. Обръщам лице отново навън и до слуха ми идва само звука на разбиващите се ручеи дъждовна вода в паважа. Едри капки падат по перваза и пръскат клепачите ми, вкуса им е солен и метален. Отново повдигам ръка рефлективно и с върховете на пръстите си усещам, че капките са топли..
В душата ми е леко. Сякаш света започва отначало.

16.11.1986

Честито мила продължавай все така.
 Всичко зависи само от тебе, и ти най-добре го знаеш.
Имаш само един съдник, вярвай и  дерзай!

28..

Честит рожден ден пиле.
Честит рожден ден сърце, нека всяка моя мисъл ти донесе толкова щастие, че да раздаваш от него на другите.
Токова късмет и здраве, че очите ти да са пълни със сълзи от радост.
Толкова любов, че когато гледаш звездите да знаеш, че всяка една носи целувка за теб.
Обичам те!                  

А на себе си пожелавам, да си до мен до края..

В очакване

Излязох от работа и тръгнах направо към плажа. Беше към 3 следобяд и бриза подухваше леко. Прилива беше нисък , но морето пак блъскаше със страшна сила сърфистите събрали се в необичайния за тях час. Събаряше и въртеше здравите телата без жал сякаш погребваше ги живи. Целия този спектакъл  продължи около 20 минути, но не това привлече вниманието ми. На самия бряг с лапи потънали дълбоко в мокрия пясък стоеше едно куче и лаеше озъбено морето. Без съмнение във водата се намираше стопанина му а морето беше толкова ожесточено , че сигурна съм лая означаваше повик. Животното усещаше опасност. Прилива се покачи още а стопанина на кучето не се появяваше. След всяка огромна вълна кучето навлизаше все по-навътре и викаше другаря си. Всеки път щом из водата излезеше някой кучето тичаше доволно към него , но се връщаше отчаяно на поста си без да отдели очи от водата. Приближих го леко и погалих мократа главица, но в нито един момент верния страж не обърна очи да ме погледне. Останах до него известно време наблюдавайки лоялноста на животното. Почувствах любопитство и яд, двамата наблюдавахме водата а човека не се появи от никъде. Защо не излиза, се питахме? Бяха изминали четири часа, тъмнината над морето покриваше и прикриваше всяка форма. Останали бяха само двама във водата и кучето забило крака в брега като каменен стълб следейки всяко движение. Тръгнах си без да разбера кой бе заслужил толкова любов.