20 декември 2012 г.

Там..

Влажна топлина. Като през Май или края на Август. Не помня добре дали беше пролет или пристигаща есен. Помня само усещанията, миризмите, затварям очи отново и почти съм готова да повдигна ръка и да изтрия капките по лицето си.
Зелено е. Сочно зелено и мирише на мокро. На избуял мъх, кафеникав със тъмнозелени връхчета. Седя на дървения чин и дишам, дишам и издишам спокойствие. Почти докосвам мокрите листа на Акацията, водата се стича по същите тези огромни зелени листа и мокри белите цветове, едри и упояващи с мириса си.
Подпряла съм ръце на перваза а люспите стара бяла боя оставят следи по дланите ми.Дъжда пада все така обилно а е късно и няма никой.Чувам гласове в далечината и обръщам глава , очите ми не виждат никого само мириса на стара хартия, химични пособия и съставки ме опива. Формалдехид и стъклени епруветки, кабинета по Химия.Тогава беше класната ни стая. Незнам на колко години съм, само знам че косата ми е дълга и златистокафява. Като амбър.Като кората на Акацията. Обръщам лице отново навън и до слуха ми идва само звука на разбиващите се ручеи дъждовна вода в паважа. Едри капки падат по перваза и пръскат клепачите ми, вкуса им е солен и метален. Отново повдигам ръка рефлективно и с върховете на пръстите си усещам, че капките са топли..
В душата ми е леко. Сякаш света започва отначало.